Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
01.07.2016 10:52 - Как се пише роман
Автор: kiamzena Категория: Лични дневници   
Прочетен: 4454 Коментари: 1 Гласове:
3


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

Как се пише роман

 

Романът е вид литературен жанр на прозата, в който се разказва и предлага разгърнато историята на главния герой, който участва в специфични, значими, вълнуващи или пък обичайни за него събития.

Wikipedia

 

Своя първи роман написах на трийсет години. Сега е в една кутия от пъзел. Написан е на ръка. Обичам да пиша първо на ръка, а после да набирам. Когато го написах толкова много исках да го видя напечатан, а нямах компютър. Затова изрових единствената си златна паричка от баба ми, която ми е била подарена като съм се родил и с парите от нея си купих на старо пишеща машина. Напечатах го целия. Отне ми няколко месеца усилен труд.

Мина време преди отново да се реша да седна да пиша нещо. Писането е самотен труд във физическо отношение. В емоционално е общуване с героите, с техните мисли и действията. Писателят трябва да познава героите си много добре. Да знае кога са родени, къде, как са израснали. Какви събития от тяхното битие са изградили характерите им и какво искат да постигнат.

По отношение на романа, разказа за мен е поезия в проза. Той е една случка, емоционален или духовен миг, снимка от един живот. Но за добрия разказ също е нужно да познаваш добре героя когото снимаш.

Всеки роман започва с разказ за някаква случка. Например „Ариниил“ се появи от един въпрос – Какво би станало ако срещна своя ангел хранител? От въпроса се ражда идеята, която определя ситуацията или въведението от което почва романа. За да не звучи фалшиво, авторът трябва да пише за познати неща. Ако никога не си бил в болница, а само си чел или гледал филми не значи, че ще напишеш добър роман за лекари.

Щом идеята възникне се замислям за историята. Бях преживял интересна случка една нощ на гарата във Варна и тя стана въведението в романа. Завръзката е конфликта който се поражда при осъществяването на идеята. В „Ариниил“ тя е решението на Андрей да приеме, че Ариниил наистина е ангел. Ако той беше отхвърлил тази възможност, романът нямаше да го има.

Пътят до развръзката на романа са събитията които се случват. Често знам края на романа, но не знам как ще стигна до него. Това е най-увлекателната част за мен. Наричам го чудото на писането. В ума си прехвърлям пътя, който изминава героя, мислите, чувствата, емоциите, но те са само примерни. Обикновено се случва така, че самата история започва да те води. Всяка глава е като един ден от живота, а той често те изненадва.

В „Ариниил“ първо не предполагах, че Андрей ще избере пътешествие в планината. Мислех си, че ще предпочете да се прибере у дома с Ариниил и нещата ще се развият различно. Но на гарата в Горна Оряховица, нещо се промени. Някак самия Андрей се изпъчи пред мен със мечтата си дълго пътешествие в планината и ми каза: Ами защо не. Аз искам това пътешествие. Беше логично. Бях извървял този маршрут, познавах го и тръгнах след него. Но на хижа „Козя стена“ нещо отново се промени. Намеси се Ариниил и промени ситуацията. Той реши да отведе Андрей към Мусала. Казах си, няма лошо и там съм бил.

Единственото което знаех е краят. А той беше на гарата в София. И все пак последните думи на Андрей ме изненадаха: Вярвате ли в ангели хранители? Честно, аз повярвах.

Разбира се не от всеки разказ става роман. Някои си остават откровения, които са си самодостатъчни и е по-добре да си останат такива. Понякога сънувам разни неща или виждам нещо, хрумва ми някаква ситуация, като отговор на някаква мисъл. В живота винаги има вълшебство. Ако не ги запиша ги забравям и те потъват в съзнанието за да изплуват някой ден отново.

Снощи заспах с мисълта за този пост. Как се пише роман. За дванайсет години съм започнал няколко, довършил съм три. Някои романи ги носиш във себе си с години и все не намираш точната история, която да даде плът на идеята. Така стана с „...и времето спря“. Идеята за него ми хрумна отдавна. Още като тийнейджър си мислех за бъдещето и как ще живеят хората. Представях си градове кули и много природа около тях. Но само това не стигаше.

 

А тази сутрин сънувах един къс разказ:

 

„За пръв път идвах в този град. Непознатите градове ми действат стимулиращо. Съзнанието винаги е будно и запомня белези и ориентири по които да се върнеш. Ти вече не си онзи заспал индивид, който крачи на автопилот. Затова забелязах мъжете които ме следят, като завих в поредната пресечка. Можеше да е случайност, просто да си вървим по един и същ маршрут. Отново завих и смених посоката. Неприятно е да се чувстваш следен. Те направиха същото. Следяха ме. Вече бях сигурен. Затичах се. Те също. Паниката замъгли разсъдъка ми. Усещах опасност, тревога и страх. Тичах. Вече ми беше все едно дали ще се загубя. Исках да им избягам.

Свърнах в някаква пресечка. Тичах в мрака и чувах ударите на сърцето си. Огледах се. Нямаше никой. Влязох в първия вход, който ми се изпречи. Тогава чух крачки. Някой идваше по улицата. Сгуших се в сянката до стълбището. Ръката ми се докосна до нещо. Беше бутилка от водка. Сграбчих я и се излегнах, като я стисках за гърлото. Исках да приличам на пияница заспал допивайки бутилката. Затворих очи и чаках. Стъпките спряха пред входа. Някой отвори вратата и влезе. Не отворих очи, сякаш това можеше да предотврати неизбежното.

Забелязаха ме. Някой стоеше до мен и ме гледаше. Побутна ме с крак и аз измърморих нещо, преструвайки се на много пиян. Светна светлина и чух женски глас:

– Господи! Ти ли си! – възкликна той.

Отворих очи. Различих силуета на жена. Тя се надвеси над мен. Докосна ме. Различих силуета ѝ в светлината на телефона с който ме осветяваше. Не я познавах.

– Ела. Ставай – каза ми тя.

Ослушах се. Нямаше никой.

– Извинявайте. Не съм пиян. Едни мъже ме преследваха и се укрих тук – надигнах се и седнах.

– Толкова се радвам, че се върна – каза тя.

– Познавате ли ме?

Погледна ме и видях учудване в очите ѝ.

– Ела – каза тя.

Последвах я. Качихме се на третия етаж. Тя отключи вратата и влязохме. Отдъхнах си. Почувствах се в безопасност. Имах въпроси. Много въпроси.

– Не ме ли помниш? – попита тя.

Гледах лицето ѝ, но ми беше непознато. Та аз никога до сега не бях стъпвал в този град. Какво ставаше с мен? Коя беше тази жена? Кои бяха онези мъже?

– Сигурна ли сте, че ме познавате? – попитах аз непозната.

Тя все така ме гледаше. Имаше мъка в очите ѝ. Долавях сълзите, които тя възпираше за бликнат. Беше красива, но аз не я познавах. Погали ме по лицето, докосваше ме нежно, чувствено. Ръцете ѝ се плъзнаха към гърдите ми. Разкопча ризата и докосна белега до сърцето ми. Целуна го. Тя знаеше, че го има.

– Да – отвърна тя и тръгна към кухнята.“

 

В просъница сънят беше ярък, помнех го ясно, а когато почна да избледнява се насилих да се събудя и да го запомня. Интересна ситуация. Не познавам героя и героинята, не знам какво им се е случило, но ми стана интересно да разбера. И ако проявя упоритост, ако се откъсна от ежедневните грижи и се потопя в тази история, тя ще започне да се разкрива. Но сега не знам нищо повече за нея. Така се ражда един роман. Чрез въпроси и любопитство.




Гласувай:
3



Следващ постинг
Предишен постинг

1. ard - интересно
01.07.2016 13:43
Успех с писането, явно Ви се удава!
цитирай
2. troia - И на мен
01.07.2016 21:21
ми беше интересно. Писането на роман не е за всеки. Трябва да ти идва отвътре и определено не е лесно.
Успех!
цитирай
3. kiamzena - Благодаря ви!
02.07.2016 00:12
аз мисля, че всеки човек носи един роман в себе си. Този роман е неговия живот.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: kiamzena
Категория: Лични дневници
Прочетен: 117890
Постинги: 47
Коментари: 89
Гласове: 200
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031